Дни

Странно, как след един шамар и удар над корема ,човек се замисля над нещата , за които не би се сетил никога през живота си. Излизаш навън и на къде?Нямаш никой на който да споделиш да се оплачеш , а да ето той може би. Нее сигурно вече му е дотегнало от теб, а и в момента със сигурност има друг ангажимент. Отиваш на спирката и чакаш. Никой рейс не е за теб. Няма го. Дори не знаеш защо си там. Къде да отидеш. Може би на мястото където винаги отиваш ? Не , разбира се , отново ще те настигнат онези идеали и семейни ценности , онези ,които се повтарят. Все пак продължаваш да вървиш и минаваш покрай завода , който всеки ден виждаш .А някой път замислил ли си се за хората вътре ? И изобщо има ли ? Какво има там? Не! Кого го интересува? Сядаш до оградата със качулка на главата. На половина захлупена. Нали трябва да си модерен. И изведнъж от очите ти излиза от онова нещо, прозрачното , онзи символ ,който не е присъщ за теб. Сълза. И тя не породена от болка или страдание. Да. Виновен е онзи смъртен грях. Породена е от гняв, омраза. Избърсваш я бързо, за да не видят лелките минавайки със странните си погледи, а сякаш искаш целия свят да разбере за теб. И ето пак. Продължаваш да вървиш и отново разбира се незнайно на къде. E да , ама да стоиш на едно място не е филм. Хващаш първия тролей и накъдето и да е все е в градът. Слизаш и се надяваш да видиш познато лице. Защо ли? Ако знаеше отговора може би дори нямаше да го искаш. Отбиваш се в обичайното магазинче 'Дюнерите' , което всъщност не се казва така , а и надали някой знае наименованието му. След сандвича ,естествено си и жаден ,ама кой да мисли. Добре ,че са ти останали стотинки та да си купиш една 'Аспасия' . Да ,ама май няма да стигнат.В търсенето чуваш групичка, нещо си припяват. Не. Направо си пеят. Изгледжда ,като ,че ли са от 'онези' дето те първа настъпват във възраста - тинеджърки. А на теб са ти смешни дори има лек хейт. Лигли. Е да ,ама не . Прилъстени са от онази заразителна песен. Пеят. Всичките.В същия момент броиш монетите 'Дали ще ми стигнат?'Обръщаш се на дясно и виждаш причината.  И ти прилъстен от песента даваш стотинките на човека и за да прикриеш онова чувство на несъжаление вдигаш палец в знак на съгласие на песента. Виждаше се радостта в очите му от подминалата го групичка ,че си припява. Човечеаца просто си изкарва пари с китарата и тази доста стратегическа песен. И ето първата идея пристигна. Онова място там , онази вечер. Вече си там и спомените те обгръщат. Сякаш тогава беше скоро а и не беше. Дам , виждаше радостта в очите й ,че тя в момента е с теб, че ти не я излъга, чуваше как иска да ти говори с часове , а на теб не ти омръзваше и даже ти харесваше. Но нямаше как да й кажеш какви са ти вълненията и чувствата ,а и ти не беше много сигурен в тях, но го искаше и все пак можеше да опиташ. Дори имаше втори шанс. А този път защо не го направи? Когато беше убеден, когато го желаеше ? Наивност и страх! Та тя няма да чака цяла вечност. Но си сигурен ,че следващият път ще го направиш със сигурност. Но е късно. Разбираш ,че вече няма смисъл от мили думи ,целувки и прегръдки. Тя вече си ги има, ама не и от теб. Можеше да са. И сега какъв е шанса да я срещнеш отново там където си и ти ? Никакъв ! Или 1/365 , вече дори изминаха два от тях. Нещата , които намрази - 'него' и страхът. Можеш да обвиняваш само себе си. И всичко това във онази улица , когато ходехте двама . Не за ръка , въпреки ,че двамата го желаехте ,но достатъчно близо. Ето ! Първия познат фейс. Да тя е определено. Седми клас си го спомням доста добре. И тя ме позна също , но и двамата не си казахме едно нормално 'Здрасти , не съм те виждал от ...' А никой не знае защо. Продължаваш по същата улица и си спомняш всяка една реплика. Точно реплика си е. Тогава и двамата играехме. Играехме себе си в най-добрия ни вариант. Започваш да наблюдаваш хората. И какво има всеки един от тях? Душа? Не. Това е клише ,а и не можеш да го пипнеш. Тяло. Да , май, това ще да е. Всички го носим искаме или не. Заглеждаш се в един мъж. Да , той иска да изглежда точно така . Сигурен е в себе си. Както по филмите. И се радваш за него. И продължаваш да вървиш, всъщност не си спирал. Близо си до онова място където сте седяли и неосъзнато сядаш и ти , този път от умора ,а и виждаш чешма, жаден си от онзи сандвич и той се обажда. Боже, какво ли слагат там. Ето още два познати фейса и отново не ги поздравяваш. Защо ли?Няма да изгубят особено много от един спестен разговор от типа 'Здрасти!На къде?Чао.' или да се чудиш какво да им кажеш освен 'онази' тема, така ,че ги пропускаш и вървиш напред. Отново онзи кадър се върти в главата ти , дори не се е отделял от ума ти, винаги ще е с теб , не можеш да му избягаш. 

Някои хора казват ,че съм ужасен човек, но не е истина.
Аз имам сърце на младо момче - в буркан на бюрото ми.

Кой?

Първи блог,  първи поуст (може би е пост не знам) , както първата книга , първата целувка първ... може би, дали ... едва ли ?! Кой знае.Въпроси , отговори.
Банални до небесата.Koго го интересува.Важно е заглавието  и небето да е синьо ,ама наистина синьо, а останлото ... то не е от голямо значение. Трябва ... дори и с цената на живота си все пак небето трябва да е много синьо. Хмм ,ама то кого го интересува дали е синьо освен гълъбите, часовниците , пингвините и локвите?А да! И да не забравяме и розовата лисица! Е случва се все пак не всеки иска да е като тях.